Този блог-пост не е за скандала между блогъра Киро и оперния певец Юлиян Константинов. Нито ще адресира казуса в стил по линията кой крив, кой прав. Този текст е за поведението на група човекоподобни, задвижвани от еснафски мотивирано и оголено до крайност его. С две думи – прозаична историйка, в която всички ние сме с главни роли.

За тези, които са проспали поредното, случката е следната: блогърът Киро, повече познат като водещ на тв ММ се натъква на свински паркирана Х5-ца. Тлъстото BMW се оказва собственост на оперния певец и началник отдел „Група-известни-с-нещо-хора” в патриотарската тв викторина   авточасти втора ръка .

Тези двама тв симпатяги се ловят за гушите, след като Киро вдигнал чистачките на Х-5-та в знак на граждански протест, а пък Юлиян в пристъп на възмута от наглото посегателство върху his precious го бушонирал, тъй като (или защото) се почувствал дълбоко напсуван.

Случката щеше да е смешна, ако не беше истински тъжна. Тя не просто натяква за пореден път, че битието на българите изисква наглост и безочие при постигането на чисто личните удобство и интерес. Тя уточнява, че гореспоменатите качества са приложими винаги, когато не става дума за прякото ни обкръжение.

Пътят е мястото, на което се срещаме без да имаме избор за хората, които срещаме. Така той се превръща нещо като терен за културологично изследване. Резултатите от него показват, че смятаме своята истина за единствена. Нещо повече – тя непременно трябва да бъде уважена, нещо като последна инстанция.

Юлиян (в събота?!?) искал да си вземе детето от детската градина. Как да не паркира върху тротоара, нали е само за малко. Макар половинката му неотдавна да е била майка с количка, няма проблем  останалите мамчета бутат бебетата си върху шосето. Нали всички и без това го правят… Киро пък толкова бил озверял от очевидната неправда, че псувал и размахвал камъни (по думите на Юлиян). Е как да не го фрасне.

Седмица и половина преди това, колегата от Дневник Жоро Пауновски също се оказа с бушон, тъй като на магистралата не се прибрал достатъчно бързо в дясната лента пред някакъв друг бързоходен джигит. Освен удар, тестовата му Honda беше понесла и здрав, български шут. Учудващо, агресивното шоферче беше за кратко арестувано на следващия ден.

А междувременно, всички останали спираме и караме джанти   като задници на кръстовища, пешеходни пътеки, на забранени места, понякога дори благоволяваме да пуснем аварийните светлини. Не приятели, аварийките не са извинение, че пречите на трафика. Аварийките се ползват при авария. Не и при бързо отскачане до магазина, банкомата, за кафенце или докато чакаме половинката. Подадения мигач за желания десен завой от бързо изнасящата се лява лента (или обратното) не осигуряват предимство. Не е готино пешеходеца да се хвърли да пресича върху пешеходната пътека, още по-малко готино е да изпреварваш кола, която е намалила заради пешеходна пътека. Точно толкова тъпо е и желанието да затапиш входа, тъй като искаш да паркираш точно пред асансьора, мотивиран от очевидната си неспособност да изминеш пеша разстоянието от пресечка-две, където чакат безброй паркоместа.

Съжалявам, но намирам за невалидни мрънканията, че задръстванията в (относително) големия български град са непоносими. Те са функция от поведението ни на пътя. От начина по който паркираме и от начина по който караме. Чак след това идва фактът, че от контролния орган (продължава да) не става и чеп за зеле. Все пак и той е функция от обществото, на което служи.

За който не е разбрал – колкото по-рядко се държим като говеда, толкова по-рядко ще получаваме отношение като към такива.